|
|
|
|
През лятото на 2004г. посетих Форкс, за да го разгледам; това беше първият път, когато съм била в която и да е част на Вашингтон. Взех сестра ми, Емили, с мен – тя не се опъна, имайки предвид, че по това време беше бременна в седмия месец. Взехме полет от Сиатъл до Порт Анджелис с малък пътнически самолет (puddle jumper) (това също ни беше за пръв път) и след това наехме кола, с която карахме до Форкс. Страхувах се, че можеше да се разочаровам. „Моят” Форкс беше станал толкова реално място в главата ми, че бях убедена, че действителността щеше да се различава шокиращо много. Може би нямаше да изглежда като на снимките, или щеше да има някакъв огромен дефект, който щеше да направи невъзможно историята ми да се развива в тази обстановка. Но аз спрях да се притеснявам, когато прелитахме над плътно покритите със зеленина хълмове на невероятните Каскади (*Пояснение от преводача: Каскадите са планинска верига в Северна Америка), докосващи облаците на юг.
Разбира се, валеше, когато се приземихме. Валя и през двата дена, през които бяхме в Порт Анджелис. Въпреки това, през цялото време, което прекарахме във Форкс, грееше слънце. Все още не съм сигурна дали това беше добрa или лошa поличба. Всеки местен, с когото разговаряхме, изказваше коментари върху редкия късмет, които имахме.
Престоят във Форкс беше невероятно преживяване. Имаше само няколко малки разлики: сеченето на дърва беше по-голямо, отколкото си го представях – явните изсечени участъци бяха като буци в гърлото ми, пък и непрекъснатите, огромни извозвачи на отсечени дърва правеха карането по магистралата вълнуващо приключение. И разбира се, беше слънчево, както вече споменах. Иначе беше страшно близко до това, което си представях. Ходенето по главната улица, пазаруването в „Thriftway” (все още пазя тази касова бележка!), карането по малките улици, докато не открихме къща, която можеше да е на Чарли, а след това обръщането на колата само за да видим един паркиран от другата страна на пътя пикап „Chevy”. Много се прекалява с думата сюрреален, но това наистина беше като разходка в една мечта. Прекарахме половин ден в Ла Пуш и това беше още по-странно: даже нямаше разлики между въображаемия Ла Пуш и истинския. Прекарах цялата сутрин, очаквайки, че всеки момент щяхме да се обърнем и да се натъкнем на Джейкъб Блак.
Трябваше да си тръгнем прекалено рано. Изказах желание да се върна и да взема цялото ми семейсто със себе си (на момчетата ми много ще им хареса този плаж! (Имам буркан пълен с камани с цветовете на дъгата, които събрах от плажа „First Beach”, и който седи на бюрото ми като талисман, който ми помага, когато не ми хрумва нищо, докато пиша.))
Надявам се следващият път да вали.
(Забележка: Написаното по - горе представлява превод на историята, която Стефани сама е написала!)
Източник: stepheniemeyer.com
|
|
|
